понеделник, 13 декември 2010 г.

Цикъл стихове:"Тихо стъпвам есенна..."

ТИХО СТЪПВАМ
                 ЕСЕННА,
                                        НЕСТРОЙНА…





НОКТЮРНО ЗА ДЪЖД И ПИАНО





Не знам защо, но есента е моят поетичен образ – за живота, за преживяното, за премълчаното, за годините...За всичко, което идва с лъчите на нашето детство,  а после полека-лека ни води към зрелостта, мъдростта и топлотата, към красивия есенен залез...
 
НОКТЮРНО...
Зряла есен с шарена премяна,
с дарове от сърма и шевици,
със коси – трева до раменете,
със очи – сълзи от дъждовете,
с песен на капчук,
с горещи устни…
Все такава я сънувам нощем
да върви с годините
към мене –
с листопад от грях,
мечти и мъдрост…

Добър вечер,
моя 
поетична  възраст!
 
...ЗА  ДЪЖД
Дъждът самотник пак дойде при мен
и плака под прозореца ми снощи.
На тротоара мокър и студен
разказваше, че ме обича още.

На улицата без чадър ме срещна
и ме изпрати влюбен до дома.
Хареса му случайната ни среща
и може би това, че бях сама...

Написа ми със воден знак писмо,
венчален пръстен беше скрит във плика,
и аз -  самотницата в бяло облекло,
зачаках будна принца на мечтите…

И нещо тъжно в стаята ми се прокрадва,
стои във ъгъла, по цели дни мълчи,
и чувствам как дъждът открадва
по малко смях от моите очи.

... И  ПИАНО
Заминах си. Далечен път
отсъди моята посока.
Поех преди да се родят
и ревност, и любов дълбока.
Крило от сянка се простря
в самотна люлякова вечер,
във мене нещо догоря –
помислих: не живея вече!
И някак странно заболя -
ранената от тебе близост
в душата ми прошумоля
и неусетно се изниза...

Заминах си. Една следа
по пътя ми закриволичи
и неспокойствието на дъжда
на твоя сън ми заприлича...


ЕСЕННО
Една есен през живота ми минала –
на възторзите мъртъв сезон.
Тъжна есен, във мене останала
с жълта гара и мокър перон.

И задрямало лятото в клоните
все сънува слънца и очи,
сенки бронзови, огнени полети,
и пред моята есен мълчи...

Безболезнена смяна на климата.
Тя ли нещо във нас измени?
Сива пепел остана в камината
да ни топли през зимните дни.

Късна есен – нестихваща песен,
шумоляща от дъжд и листа,
с един парещ във дланите кестен,
с едно “Сбогом!”  на твоите уста...

Моя есен – така те наричам -
на умиращи чувства сезон.
Тъжна есен, която обичам,
с жълта гара и празен перон...

 ДЪЖДОВНО...
*  *  *
Помня, че беше есен.
Помня – валеше дъжд.
Чадър за двама. И песен.
И влюбен до мене мъж...

Помня едно: „Лека вечер!”
Някакъв смях отстрани.
И моя  вик неизречен:
„Липсваш ми. Остани!”...

*  *  *        
             По Бузон
И все си спомням първата ни среща.
Запя капчук
и плисна весел дъжд.
По улиците хората отсреща
уплашени се скриха изведнъж.
А ние сякаш с теб не забелязвахме,
светът не съществуваше за нас.
И все така унесено приказвахме…
„А свитото чадърче във ръката ми,
се смееше със глас!“

НАСТРОЕНИЕ
С тлеещи слънца на късно лято
залези плетат ръждива мрежа.
А във мен все тоя вик на ято,
на една нестоплена надежда...

Рижа черга листопад пороен
е разстлал по пътя ми обратен.
Тихо стъпвам есенна, нестройна
и душата ми е вързан вятър.

Светъл лъч в косите уж се вплита...
Дъжд облизва тръпните ми устни.
И последната ми обич, без да пита,
се изнизва от живота ми на пръсти…


ДЪЛЖИШ  МИ…
Помниш ли,
имаше жерави есенни,
дъждове и ранени треви.
Имаше шарени кестени
есенни - 
рижа черга над наште глави.
Колко обич и вяра
боляха в ръцете ни.
Удивена, по-късно открих,
че безсмислен бил огънят,
дето в сърцето си,
дълго даже от себе си крих...

Есента огнена
в страсти изгаря ни.
Ти, за всичко забрави ли, ти!
Половин час обичах,
човече, забрави ли!
Тези трийсет минути
                            сега ми върни...

В ЕДНА  ДЪЖДОВНА  ВЕЧЕР...
Очакване ще те наричам
или болка...
Единствен жест –
ще ме превърнеш в път.
Едничка дума –
ще ме сториш пепел...
А ти стоиш.
Мълчиш.
И сякаш друг
ме е целунал
във една дъждовна вечер...

СЕЗОНИ
Не можах да бъда първата, която
тайно в себе си със пролетта сравни.
В теб не бях горещо, жадно лято –
друга слънчевата ласка замени.

Няма да ти бъда дълга зима –
и на теб е нужна топлота.
Зная, красота и в нея има,
но е страшна тая белота...

Искам да ти бъда късна есен
и да дойда тихо, изведнъж,
като ехото на кратка песен,
като ромон на тракийски дъжд.

Да усетиш сладостта на зрялост,
в шум на листопад да чуеш глас.
В мене да познаеш свойта младост
и последната ти обич да съм аз.

ЗАВРЪЩАНЕ
Няма да дойда при теб в късна есен -
сладкият плод ще е вече прибран,
старият дъб ще ме срещне без песен,
даже капчукът ще бъде смълчан.

Знам, ще ме чакаш, но няма да дойда
с първия сняг във студен зимен ден –
в пътя следа ще оставя и може
някоя друга да тръгне след мен.

С вечната вяра във първата пролет
ти ще излезеш със стръкче цветя,
птици ще спираш във техния полет,
за да попиташ: „Не иде ли тя?”

Няма да дойда. Тогава се ражда
буен поток за живот млад и нов,
а утолена  е моята жажда
и от години е мойта любов...

Чакай ме лятото. Ще те опия
с ласки от слънце, с омайни треви...
И удивен някой ден ще откриеш –
сняг е прошарил и наште глави...









Няма коментари:

Публикуване на коментар