Цикъл стихове "Като сънят ми нощем..."

КАТО СЪНЯТ МИ НОЩЕМ ОТ ОЧИТЕ…

ФАТАЛНО ПРИВЛИЧАНЕ
                                         Cleanin,out my closet

/Подреждам гардероба, живота си/ 

(Eminem)

Все до дванайсет броя.

Като ония апостоли

от дванадесетте стола,

/ако Юда въобще се брои за апостол!/

Като годишните месеци,

като възрастта на дъщеря ми,

колкото последните любови на сина ми...

И все забравям,

че на тринадесетия стол е седял Господ,

и на тринадесети е понесъл кръста си...

Че на тринадесетия месец чакам късмета си

и по тринадесет пъти се моля за прошка.

Че детето ми, едното,

ще подхване тринадесет през юни,

а другото, дето не е пред очите ми,

някъде с тринадесетото си гадже се люби...

Че Раят започва след тринайсетата миля,

и тринайсет циклопа във Ада ще ръфат душата ми…

Тринадесет стотинки подрънкват във джоба ми –

колкото за филия хляб за бездомните кучета...

Днес, на тринадесети,

се жени на съседката внучето

и за тринадесети път ми звъни телефона.

На тринадесето число

ще си взема аванса

и тринадесет дни ще живея назаем...

Дванадесет часът е.

Денят е тринайсети.

Имам още един час

“да подредя гардероба си”...

*   *   *

 „тази нощ ще те сънувам сигурно...”

Не ме познаваш, аз дойдох от  нищото,

пропъдила деня ти безразличен...

Не ме сънувай! Няма да съм истинска,

а ти на истина и вяра си научен...

Не ме сънувай! Няма да съм тихата.

Нали не си ме виждал с камък в пазвата.

И с мълния в очите ми усмихнати.

И с ураган в душата ми белязана...

Не ме бленувай! Няма да съм вярната.

Върху дланта ми пътища неверни тичат.

В съня ми броди скитница-омайница

и дяволът в греховност ме обрича...

Не ме очаквай! Няма да съм твоята,

жената, от живота ти подмината.

Не се римувам  с теб и със мечтите ти...

В друг нечий сън съм истината сбъдната!

  *   *   *               

                                                         „...длъжник съм ти...”

                                                                     

Помниш ли?  Мен. А не нея...

И града с кестени есенни,

онази прегръдка край кея

и  разпилени предвестия...

Помниш ли... И откъде ли!

...устните ми малинови,

ръцете ми спотаени

покрай огнища подминати...

Помниш ли... После, след време,

душата ми - струна изопната,

жената - писък във мене

и твоето: „Недокосната!”...

Моето тихо:”Липсваш ми”,

една сълза в скута ми пареща,

твоето шеметно: „Искам те!”

и нощта, и  свещта догаряща...

Оня миг,

с звездопада в очите ми,

и душите ни преобърнати...

Ако го помниш, длъжник си ми!

Сега  ще ми го върнеш ли?

             

  *   *  *                                       

           ... като птица на жицата... се опитвах да бъда свободен...

                  „Птица на жицата” – Ленърд Коен                              

Ще ме намериш...

                   Птица съм на жицата,

едно небе в очите си побрала...

Търси ме  долу, ничком край лозниците,

очакване  във пазвата си свряла...

                                                          

Ще ме познаеш...

                   Знам че си ме искал

поне веднъж неистово и жадно...

И в сънищата мъжки си ме имал –

жарава във леглото безпощадна...

Ще ме обикнеш...

                   И ще стане чудото

в такава нощ от обич полудяла...

Аз, грешната, от твоя свят прокудена,

ще се превърна в лястовица бяла...

РАВНОСМЕТКА

Осиротяла е душата ми от срещи

с обичани мъже и дълги пътища,

от непотребни и красиви вещи,

от тръпнещи и нереални сънища...

Голгота своя нямах, но разпъвана,

вървях между надеждата и случая,

под напора на ветрове огъвана,

възкръсвах - на любов и грях научена...

И дързостта ми млада избеляваше

под снеговете строги на годините,

а огън луд у мен изпепеляваше

лица, перони и съдби подминати...

Сега,

преминала през клевети и мъдрост,

в една надежда нова се обричам,

забравила наивната си възраст,

към утрото на зрелостта си тичам.

СПОМЕН

Изведе ме високо над града,

мъгли и облаци където плуват,

и нощем в каменните си гнезда

разнежени орлите се целуват.

Намери най-красивите цветя,

подаде ги набързо, без преструвка...

И дълго върху устните ми тля

жаравата на твоята милувка...

НОЩЕМ

Сега си толкова наблизо,

че аз не мога да заспя.

Нощта гердан от мислите ми ниже,

до късно дреха си кроя...

Невидим плащ ли да ушия,

да вляза в твоя дом отвън,

в прегръдките ти да се свия,

а ти да мислиш, че е сън…

ЕДИНСТВЕН ТИ...

Като трева под погледа ти се привеждам

и търся вечната опора на земята.

На дъното на слабостта си се оглеждам

и скрита мълния в душата ми се мята…

От всички, само ти не знаеше пощада,

измъчваше докрай, изгаряше до пепел!

Единствен ти изправи ме на клада,

а само твойто “Сбогом!” в мен отекна…

ВРЕМЕ

Мълчаливо пътуват

стрелките на времето,

нещо в нас още боли…

И, понесли така

на годините бремето,

някой ден ще останем сами…

Само споменът нощем

ще удря в прозорците –

будни мисли да буди от сън,

ироничният смях

на строшени стъкла пред нозете ни

ще отеква пред нас с празен звън…

Ще мълчим

пред разбити парчета от щастие,

ще събираме в шепите сняг…

Този залез на чувства

                            познат ни е –

неподвластен на болка и грях…

БЕЗ ТЕБ...

                   На Георги. В памет!

 Не ми тежи денят,

сред чужди смях и чужда радост.

Забравих толкова неща,

от лудешката, светла  младост...

Но, щом самотна тръпна  във нощта,

със  болка  търся на небето

най-ярката, най-топлата звезда,

която  винаги  ме гледа

със твоите очи...

ИЗКУСИТЕЛНО

 „…Видя жената, че дървото е добро за ядене и че е приятно за очите…

яде, па даде и на мъжа си, та яде и той. Тогава се отвориха очите на двамата”…

Дъвча поредната ябълка –

трета според диетата.

Моят Адам го няма,

от вчера е в неизвестност.

Май го запратих в Ада,

там, около казаните,

да другарува с Дявола

и да се моли за прошка...

След четвъртата ябълка

сякаш съм в безтегловност...

Казвам си:

Ставам порядъчна,

стига ми тая греховност!...

Ала душата ми, волната,

от райска змия белязана,

тича подир пътеката,

право в оная градина...

А там, там  все ябълки –

да им се ненагледаш,

хем са - греховно прилични

хем дори - привлекателни…

Вечер е… Все ония ябълки

ми се въртят из главата.

Моят Адам е първичен –

мълчалив и катранен…

Дъвча поредната ябълка –

пета според диетата,

а ми е тръпна душата,

волята ми - посечена…

Само огризка остана

от шестата, недиетичната…

Устата ми - катранена,

Душата ми – усмихната!

 ВЕЧЕР В “LE  PETITE BRUXELLES”

             На Рени и Жоро Николов

Момчето,

онова, зеленоокото,

премина като вятър

през душата ми…

Приличаше ми

на една любов

отминала!

Момчето, русото,

с очи зелени,

разроши мислите ми,

тъмните…

Бутилка скъпо вино

разлюля мечтите ми,

а чашата напомни ми

за устните,

ония устни на мъжа

от спомена –

тръпчиво вкусни

като виното,

което ме опиваше,

                              опиваше…

И като евтино въже

от ешафода,

завързваше душата ми на възел!

Момчето,

ах, момчето, русото,

с игривите очи зелени,

се втурна във живота ми,

предишния,

намигна свойски –

бе ме взел за истинска…

Луната се оглеждаше

във чашата,

една сълза

търкулна се в зелено…

А оня мъж,

ах, оня мъж от спомена,

стои на пътя ми,

със гръб към мене…

С едно момче

минавам на червено,

до следващия кръстопът

в живота ми…

СЪДБА НАОПАКИ

               „Не се страхувай да обърнеш живота си наопаки.

                          Откъде знаеш, че обратната страна не е по-хубава...”

                                                         -  кубинска мъдрост

Съдбата ми -

разплакано небе,

с една сълза

във свилена зеница…

И коленичих

пред нозете ти,

Любов,

аз - грешница,

и влъхва,

и светица!

Душата ми –

покръстено небе,

наопаки се преобръща.

И за ръка

с добрите си

и стари грехове,

към свободата си

отново се завръщам…