четвъртък, 16 декември 2010 г.

Цикъл стихове "Не се превръщай..."

НЕ СЕ ПРЕВРЪЩАЙ В СПОМЕН…


На  И...

С благодарност
за приятелството и красивите мигове
и за родената от това поезия!



СЛЕД СРЕЩА
Твоето софийско ежедневие
без ръцете ми, без мойта топлота.
Моята, тъй дълго крита нежност,
без добрите ти и строги рамене…
Твоята софийска вечер,
със една пътека през света.
Моята тревожно късна есен –
топли кестени в ръцете си броя…
Твоето софийско “Може ли?”,
моето провинциално “Да!”…
Километрите са сто ли, двеста ли,
със посока – самота…


ОЧАКВАНЕ
В деветнайсет без десет
започва спектакълът.
В деветнайсет без десет
е бързият влак.
Ти играеш на сцената,
аз не тръгвам и чакам,
за да видя очите ти пак…
По софийските улици
ми намигат рекламите
и неонът в сълзите блести.
Моят влак спира нейде по гарите
и синът ми до десет брои…
Аз не тръгвам и коловозите
ме разпъват като грешна на кръст…
И пътуват, разнолики, посоките
в моя женски несигурен път…

В ХОТЕЛ С ПЕТ ЗВЕЗДИ
Телефонът мълчи ли, мълчи..
Часовете, безкрайни, се нижат.
Огледалото с твоите черти
ми напомня: „Така ти е нужен!“
Заредената вечер със взрив
по неведоми пътища тича.
Аз те чакам – добър и ревнив,
точно този, когото обичам…
Пред хотела е спряло такси
и ме кани. Улагам се в срока.
Казвам тихо: “Червено светни!”,
а не знам ни адрес, ни посока…
Обикалям софийските улици,
търся някъде твоите черти…
“Стига - казва - със ваште приумици!”
шофьорът… И плащам с сълзи!

ТРИПТИХ С ПОСВЕЩЕНИЕ

АЗ НЕ СЪМ…
Аз не съм тази, която оправя кревата ти
и си ляга кротко до теб.
Аз съм пожара, запален в душата ти –
гола развихрена степ...

Аз не съм тази, която слага на масата
топъл и дъхав хляб.
Аз просто свалям в краката ти
целия този  свят...

Аз не съм тази, която отрано простира
ризата ти на слънчев плет.
Аз съм тази, която подире
я съблича с вълшебен жест...

Аз не съм грижа, сълза във окото ти
и задължителен пост.
Аз съм сладкия залък  след  гостите,
премълчано тържествен тост...

Аз не съм твое пролетно-лятно дихание,
снимка в семеен портрет.
Аз съм есенно-късно ухание,
кипнало вино и мед...

Аз съм!
Не онази, която...

АЗ СЪМ...
Аз съм ти тайния код,
с който отключваш желания.
Парола. Небесен свод.
Олтар за покаяние...

Аз съм твоя нечакан гост
в мъжкото ти присъствие,
пищна трапеза след пост...
Аз – сигурен знак  за отсъствие!

Аз съм оная, скришната –
камъче във обувката,
горещият вятър  в мислите,
виновната за преструвките...

Аз съм  ти срока на годност,
качество за мъжественост,
влюбена - по пригодност,
по душа – мека и есенна...

Аз съм!
Не онази, която...

ЩЕ СЪМ...

              "Аз съм Мария.   
                Жената на всички мъже.
               И на мъртвите даже ...“
                       Борис Христов

Ще съм твоята Мария!
Благородна и истинска.
От хорски очи ще те скрия
в пазва, под тежка шамия...

Ще съм твоята Магдалена!
Покаяна и помазана,
молитвена, озарена –
като с любов белязана...

Ще съм ти Богородица –
с кръста си да ме носиш.
От мен – опрощаваща
грешница,
дяволски огън да просиш...  

Ще съм ти Ада и Рая
в петъците разкръстени,
ще съм ти свещ пред  олтаря
в неделите на възкръсване...

Ще съм ти всичко, което...
...Вяра, Любов и Омраза...
Добре си го казал, поете:
“ Жената на всички мъже.
 И на мъртвите даже..."


ОТДАДЕНОСТ
Аз нищо, нищичко
не съм ти дала.
А своята любов
издигнах на възБог.
Но зная, мама в песни
ми е пяла,
че истинската обич
е до гроб!
И тръгвам като
нестинарка през жарава
–  тя, забранената, е
извоювана любов,
и огън, и пустиня жадна,
и забрава…
Тя, късната, единствена до гроб!


РАВНОСМЕТКА
За всичко във живота заплатих:
за първия си вик
в утробата на мама,
за първото прохождане
след питката по пода,
за първата любов,
завършила на ъгъла,
за първата усмивка
към харесван мъж,
за първата си нощ със него
и за скалпела...
За брачната халка,
разхлабена на пръста ми,
за първите родилни мъки
и за първия си син...
За всичко!
Точно.
Без остатък.
Сега стоя пред теб
без нищо, обедняла...
длъжница 
за поредния си грях!

И СЕ МЯТА ДУШАТА МИ…
Два часа обич
два пъти в месеца.
Между две репетиции.
Между два спектакъла.
Два пътя вечно
тичат пред мене –
един към дома ми,
втори – към тебе…
И се заричам
два пъти в месеца
да те обичам
само два часа…
И нищо не става!
Стоя и те чакам
между две репетиции,
между два спектакъла…
И се мята душата ми –
грешна и праведна,
между два остри камъка
на вятърна мелница.
И бие сърцето ми
лудо, до пръсване,
щом ме докоснеш
с две топли длани…

ЗАМИНАХ СИ…
Заминах си. Далечен път
отсъди моята посока.
Поех преди да се родят
и ревност, и любов дълбока.
Крило от сянка се простря
в самотна люлякова вечер,
във мене нещо догоря –
помислих: не живея вече!
И някак странно заболя
ранената от тебе близост,
в душата ми прошумоля
и неусетно се изниза...
Заминах си. Една следа
по пътя ми закриволичи
и неспокойствието на дъжда
на твоя сън ми заприлича...

ЗАВРЪЩАНЕ
Отивам си от теб - като росата чиста
след утринна целувка на лъчите,
като от бряг отстъпила река сребриста,
като сънят ми нощем  от очите.

Изгубвам се  като гласа на песен,
в неотзвучало ехо се превръщам.
И като листопада тих през късна есен
при корена отново се  завръщам…

НЕДЕЙ…
Не се превръщай в спомен.
Моля те, не се превръщай!
Че нежността е жива - топъл, дъхав хлеб...
И жив е още оня луд копнеж в очите ми,
и радостта, и щедростта да съм до теб!

Не ме превръщай в спомен.
Моля те, не ме превръщай!
Че мисълта ти още търси брод към мен –
жарава бях за оня луд копнеж в очите ти
и топлина в студения ти ден!

Не ни превръщай в спомен.
Моля те, не ни превръщай!
Че от години с теб един към друг вървим.
И не угасва оня луд копнеж в душите ни
в една такава нощ да си простим…


РАЗПЯТИЕ
"Жената - кръст,  Мъжът - Христос!
    Любов ли е това, любов?“                                  
 
Иля Велчев, „Тема за самотна цигулка и скъсани струни”

Любов ли е това,
Любов?
Аз – кръстът.
Ти, мъжът -  Христос!
На гръб си ме понесъл
към обветрен хълм...
И бяга пътят
пред нозете ти -
студен и зъл…

Къде си ме понесъл,
чуваш ли, Любов?
Аз имам своя
истинска Голгота!
“Разпни я!”
чувах викове отвън,
а ти ме приласка –
бездомна
и сирота…

По стъпките ти
ако тръгна,
ще умра, Любов!
Аз знам съдбата
на венеца трънен…
И твоята -
подобна на Христос,
и моята –
ти, върху мен разпънат…

вторник, 14 декември 2010 г.

Цикъл стихове "Като сънят ми нощем..."

КАТО СЪНЯТ МИ НОЩЕМ ОТ ОЧИТЕ…





ФАТАЛНО ПРИВЛИЧАНЕ
                                         Cleanin,out my closet
/Подреждам гардероба, живота си/ 
(Eminem)
Все до дванайсет броя.
Като ония апостоли
от дванадесетте стола,
/ако Юда въобще се брои за апостол!/
Като годишните месеци,
като възрастта на дъщеря ми,
колкото последните любови на сина ми...
И все забравям,
че на тринадесетия стол е седял Господ,
и на тринадесети е понесъл кръста си...
Че на тринадесетия месец чакам късмета си
и по тринадесет пъти се моля за прошка.
Че детето ми, едното,
ще подхване тринадесет през юни,
а другото, дето не е пред очите ми,
някъде с тринадесетото си гадже се люби...
Че Раят започва след тринайсетата миля,
и тринайсет циклопа във Ада ще ръфат душата ми…
Тринадесет стотинки подрънкват във джоба ми –
колкото за филия хляб за бездомните кучета...
Днес, на тринадесети,
се жени на съседката внучето
и за тринадесети път ми звъни телефона.
На тринадесето число
ще си взема аванса
и тринадесет дни ще живея назаем...
Дванадесет часът е.
Денят е тринайсети.
Имам още един час
“да подредя гардероба си”...


*   *   *
 „тази нощ ще те сънувам сигурно...”

Не ме познаваш, аз дойдох от  нищото,
пропъдила деня ти безразличен...
Не ме сънувай! Няма да съм истинска,
а ти на истина и вяра си научен...

Не ме сънувай! Няма да съм тихата.
Нали не си ме виждал с камък в пазвата.
И с мълния в очите ми усмихнати.
И с ураган в душата ми белязана...

Не ме бленувай! Няма да съм вярната.
Върху дланта ми пътища неверни тичат.
В съня ми броди скитница-омайница
и дяволът в греховност ме обрича...

Не ме очаквай! Няма да съм твоята,
жената, от живота ти подмината.
Не се римувам  с теб и със мечтите ти...
В друг нечий сън съм истината сбъдната!


  *   *   *               
                                                         „...длъжник съм ти...”
                                                                     
Помниш ли?  Мен. А не нея...
И града с кестени есенни,
онази прегръдка край кея
и  разпилени предвестия...

Помниш ли... И откъде ли!
...устните ми малинови,
ръцете ми спотаени
покрай огнища подминати...

Помниш ли... После, след време,
душата ми - струна изопната,
жената - писък във мене
и твоето: „Недокосната!”...

Моето тихо:”Липсваш ми”,
една сълза в скута ми пареща,
твоето шеметно: „Искам те!”
и нощта, и  свещта догаряща...

Оня миг,
с звездопада в очите ми,
и душите ни преобърнати...
Ако го помниш, длъжник си ми!

Сега  ще ми го върнеш ли?
             
  *   *  *                                       

           ... като птица на жицата... се опитвах да бъда свободен...
                  „Птица на жицата” – Ленърд Коен                              

Ще ме намериш...
                   Птица съм на жицата,
едно небе в очите си побрала...
Търси ме  долу, ничком край лозниците,
очакване  във пазвата си свряла...
                                                          
Ще ме познаеш...
                   Знам че си ме искал
поне веднъж неистово и жадно...
И в сънищата мъжки си ме имал –
жарава във леглото безпощадна...

Ще ме обикнеш...
                   И ще стане чудото
в такава нощ от обич полудяла...
Аз, грешната, от твоя свят прокудена,
ще се превърна в лястовица бяла...



РАВНОСМЕТКА
Осиротяла е душата ми от срещи
с обичани мъже и дълги пътища,
от непотребни и красиви вещи,
от тръпнещи и нереални сънища...

Голгота своя нямах, но разпъвана,
вървях между надеждата и случая,
под напора на ветрове огъвана,
възкръсвах - на любов и грях научена...

И дързостта ми млада избеляваше
под снеговете строги на годините,
а огън луд у мен изпепеляваше
лица, перони и съдби подминати...

Сега,
преминала през клевети и мъдрост,
в една надежда нова се обричам,
забравила наивната си възраст,
към утрото на зрелостта си тичам.


СПОМЕН
Изведе ме високо над града,
мъгли и облаци където плуват,
и нощем в каменните си гнезда
разнежени орлите се целуват.
Намери най-красивите цветя,
подаде ги набързо, без преструвка...
И дълго върху устните ми тля
жаравата на твоята милувка...


НОЩЕМ
Сега си толкова наблизо,
че аз не мога да заспя.
Нощта гердан от мислите ми ниже,
до късно дреха си кроя...
Невидим плащ ли да ушия,
да вляза в твоя дом отвън,
в прегръдките ти да се свия,
а ти да мислиш, че е сън…

ЕДИНСТВЕН ТИ...
Като трева под погледа ти се привеждам
и търся вечната опора на земята.
На дъното на слабостта си се оглеждам
и скрита мълния в душата ми се мята…
От всички, само ти не знаеше пощада,
измъчваше докрай, изгаряше до пепел!
Единствен ти изправи ме на клада,
а само твойто “Сбогом!” в мен отекна…

ВРЕМЕ
Мълчаливо пътуват
стрелките на времето,
нещо в нас още боли…
И, понесли така
на годините бремето,
някой ден ще останем сами…
Само споменът нощем
ще удря в прозорците –
будни мисли да буди от сън,
ироничният смях
на строшени стъкла пред нозете ни
ще отеква пред нас с празен звън…
Ще мълчим
пред разбити парчета от щастие,
ще събираме в шепите сняг…
Този залез на чувства
                            познат ни е –
неподвластен на болка и грях…

БЕЗ ТЕБ...

                   На Георги. В памет!
 Не ми тежи денят,
сред чужди смях и чужда радост.
Забравих толкова неща,
от лудешката, светла  младост...
Но, щом самотна тръпна  във нощта,
със  болка  търся на небето
най-ярката, най-топлата звезда,
която  винаги  ме гледа
със твоите очи...

ИЗКУСИТЕЛНО
 „…Видя жената, че дървото е добро за ядене и че е приятно за очите…
яде, па даде и на мъжа си, та яде и той. Тогава се отвориха очите на двамата”…

Дъвча поредната ябълка –
трета според диетата.
Моят Адам го няма,
от вчера е в неизвестност.
Май го запратих в Ада,
там, около казаните,
да другарува с Дявола
и да се моли за прошка...

След четвъртата ябълка
сякаш съм в безтегловност...
Казвам си:
Ставам порядъчна,
стига ми тая греховност!...

Ала душата ми, волната,
от райска змия белязана,
тича подир пътеката,
право в оная градина...
А там, там  все ябълки –
да им се ненагледаш,
хем са - греховно прилични
хем дори - привлекателни…

Вечер е… Все ония ябълки
ми се въртят из главата.
Моят Адам е първичен –
мълчалив и катранен…
Дъвча поредната ябълка –
пета според диетата,
а ми е тръпна душата,
волята ми - посечена…

Само огризка остана
от шестата, недиетичната…
Устата ми - катранена,
Душата ми – усмихната!


 ВЕЧЕР В “LE  PETITE BRUXELLES

             На Рени и Жоро Николов

Момчето,
онова, зеленоокото,
премина като вятър
през душата ми…
Приличаше ми
на една любов
отминала!
Момчето, русото,
с очи зелени,
разроши мислите ми,
тъмните…
Бутилка скъпо вино
разлюля мечтите ми,
а чашата напомни ми
за устните,
ония устни на мъжа
от спомена –
тръпчиво вкусни
като виното,
което ме опиваше,
                              опиваше…
И като евтино въже
от ешафода,
завързваше душата ми на възел!
Момчето,
ах, момчето, русото,
с игривите очи зелени,
се втурна във живота ми,
предишния,
намигна свойски –
бе ме взел за истинска…
Луната се оглеждаше
във чашата,
една сълза
търкулна се в зелено…
А оня мъж,
ах, оня мъж от спомена,
стои на пътя ми,
със гръб към мене…

С едно момче
минавам на червено,
до следващия кръстопът
в живота ми…

СЪДБА НАОПАКИ

               „Не се страхувай да обърнеш живота си наопаки.
                          Откъде знаеш, че обратната страна не е по-хубава...”
                                                         -  кубинска мъдрост
Съдбата ми -
разплакано небе,
с една сълза
във свилена зеница…
И коленичих
пред нозете ти,
Любов,
аз - грешница,
и влъхва,
и светица!

Душата ми –
покръстено небе,
наопаки се преобръща.
И за ръка
с добрите си
и стари грехове,
към свободата си
отново се завръщам…







понеделник, 13 декември 2010 г.

Цикъл стихове:"Тихо стъпвам есенна..."

ТИХО СТЪПВАМ
                 ЕСЕННА,
                                        НЕСТРОЙНА…





НОКТЮРНО ЗА ДЪЖД И ПИАНО





Не знам защо, но есента е моят поетичен образ – за живота, за преживяното, за премълчаното, за годините...За всичко, което идва с лъчите на нашето детство,  а после полека-лека ни води към зрелостта, мъдростта и топлотата, към красивия есенен залез...
 
НОКТЮРНО...
Зряла есен с шарена премяна,
с дарове от сърма и шевици,
със коси – трева до раменете,
със очи – сълзи от дъждовете,
с песен на капчук,
с горещи устни…
Все такава я сънувам нощем
да върви с годините
към мене –
с листопад от грях,
мечти и мъдрост…

Добър вечер,
моя 
поетична  възраст!
 
...ЗА  ДЪЖД
Дъждът самотник пак дойде при мен
и плака под прозореца ми снощи.
На тротоара мокър и студен
разказваше, че ме обича още.

На улицата без чадър ме срещна
и ме изпрати влюбен до дома.
Хареса му случайната ни среща
и може би това, че бях сама...

Написа ми със воден знак писмо,
венчален пръстен беше скрит във плика,
и аз -  самотницата в бяло облекло,
зачаках будна принца на мечтите…

И нещо тъжно в стаята ми се прокрадва,
стои във ъгъла, по цели дни мълчи,
и чувствам как дъждът открадва
по малко смях от моите очи.

... И  ПИАНО
Заминах си. Далечен път
отсъди моята посока.
Поех преди да се родят
и ревност, и любов дълбока.
Крило от сянка се простря
в самотна люлякова вечер,
във мене нещо догоря –
помислих: не живея вече!
И някак странно заболя -
ранената от тебе близост
в душата ми прошумоля
и неусетно се изниза...

Заминах си. Една следа
по пътя ми закриволичи
и неспокойствието на дъжда
на твоя сън ми заприлича...


ЕСЕННО
Една есен през живота ми минала –
на възторзите мъртъв сезон.
Тъжна есен, във мене останала
с жълта гара и мокър перон.

И задрямало лятото в клоните
все сънува слънца и очи,
сенки бронзови, огнени полети,
и пред моята есен мълчи...

Безболезнена смяна на климата.
Тя ли нещо във нас измени?
Сива пепел остана в камината
да ни топли през зимните дни.

Късна есен – нестихваща песен,
шумоляща от дъжд и листа,
с един парещ във дланите кестен,
с едно “Сбогом!”  на твоите уста...

Моя есен – така те наричам -
на умиращи чувства сезон.
Тъжна есен, която обичам,
с жълта гара и празен перон...

 ДЪЖДОВНО...
*  *  *
Помня, че беше есен.
Помня – валеше дъжд.
Чадър за двама. И песен.
И влюбен до мене мъж...

Помня едно: „Лека вечер!”
Някакъв смях отстрани.
И моя  вик неизречен:
„Липсваш ми. Остани!”...

*  *  *        
             По Бузон
И все си спомням първата ни среща.
Запя капчук
и плисна весел дъжд.
По улиците хората отсреща
уплашени се скриха изведнъж.
А ние сякаш с теб не забелязвахме,
светът не съществуваше за нас.
И все така унесено приказвахме…
„А свитото чадърче във ръката ми,
се смееше със глас!“

НАСТРОЕНИЕ
С тлеещи слънца на късно лято
залези плетат ръждива мрежа.
А във мен все тоя вик на ято,
на една нестоплена надежда...

Рижа черга листопад пороен
е разстлал по пътя ми обратен.
Тихо стъпвам есенна, нестройна
и душата ми е вързан вятър.

Светъл лъч в косите уж се вплита...
Дъжд облизва тръпните ми устни.
И последната ми обич, без да пита,
се изнизва от живота ми на пръсти…


ДЪЛЖИШ  МИ…
Помниш ли,
имаше жерави есенни,
дъждове и ранени треви.
Имаше шарени кестени
есенни - 
рижа черга над наште глави.
Колко обич и вяра
боляха в ръцете ни.
Удивена, по-късно открих,
че безсмислен бил огънят,
дето в сърцето си,
дълго даже от себе си крих...

Есента огнена
в страсти изгаря ни.
Ти, за всичко забрави ли, ти!
Половин час обичах,
човече, забрави ли!
Тези трийсет минути
                            сега ми върни...

В ЕДНА  ДЪЖДОВНА  ВЕЧЕР...
Очакване ще те наричам
или болка...
Единствен жест –
ще ме превърнеш в път.
Едничка дума –
ще ме сториш пепел...
А ти стоиш.
Мълчиш.
И сякаш друг
ме е целунал
във една дъждовна вечер...

СЕЗОНИ
Не можах да бъда първата, която
тайно в себе си със пролетта сравни.
В теб не бях горещо, жадно лято –
друга слънчевата ласка замени.

Няма да ти бъда дълга зима –
и на теб е нужна топлота.
Зная, красота и в нея има,
но е страшна тая белота...

Искам да ти бъда късна есен
и да дойда тихо, изведнъж,
като ехото на кратка песен,
като ромон на тракийски дъжд.

Да усетиш сладостта на зрялост,
в шум на листопад да чуеш глас.
В мене да познаеш свойта младост
и последната ти обич да съм аз.

ЗАВРЪЩАНЕ
Няма да дойда при теб в късна есен -
сладкият плод ще е вече прибран,
старият дъб ще ме срещне без песен,
даже капчукът ще бъде смълчан.

Знам, ще ме чакаш, но няма да дойда
с първия сняг във студен зимен ден –
в пътя следа ще оставя и може
някоя друга да тръгне след мен.

С вечната вяра във първата пролет
ти ще излезеш със стръкче цветя,
птици ще спираш във техния полет,
за да попиташ: „Не иде ли тя?”

Няма да дойда. Тогава се ражда
буен поток за живот млад и нов,
а утолена  е моята жажда
и от години е мойта любов...

Чакай ме лятото. Ще те опия
с ласки от слънце, с омайни треви...
И удивен някой ден ще откриеш –
сняг е прошарил и наште глави...









неделя, 12 декември 2010 г.

Цикъл стихове "Греховност"





ГРЕХОВНОСТ


 ЦИКЪЛ СТИХОВЕ
/ По десетте Божи заповеди/



                         Дори и най-големият светец
                         е бил грешник поне за един ден...





                                 Бог ни е създал творци, 
а ние можем и да 
пропилеем даровете му…


СПОДЕЛЕНО…
  
Отдавна е казано, че животът е борба на ценности, че в пътя си  носим и доброто, и изкушението. Знам още, че човек намира за грешките и греховете си много обяснения и извинения, често склонен да ги търси извън себе си… Затова  реших да погледна живота си, художествено пресътворен през призмата на християнската етика и християнските ценности. През призмата на Десетте Божи заповеди – мерилото за нашата греховност и праведност… Не знам защо, но сякаш започнах отзад напред. Първото стихотворение, което написах, бе по Десетата Божа заповед: “Не прелюбодействай!”- наказуема според библейските закони греховност, но подвластна на силни и често непреодолими човешки изживявания.… После, далече от всякакъв порядък, написах и останалите.
     На една среща с поета Евтим Евтимов прочетох едно стихотворение и споделих идеята си за цикъла “Греховност”. Тогава той ми каза: “Хубаво е! Направи го!” И аз му обещах…
Така се роди ипосветеното на него стихотворение.…
По-късно се роди и цикълът “ГРЕХОВНОСТ” и даде името на цялата ми стихосбирка.
Защото
Десетте Божи заповеди задължават човешката съвест и ще я задължават докато свят светува.


Първа заповед:  Аз съм този, Който е твоят Бог... Да нямаш други богове освен Мене.  /Изх.20:2-3 /.

Прости ми, Господи!
В живота си – измама
издигах други богове,
и страдах, и болях,
дори дарената любов
от мама
през нощите превръщах
в светъл грях...
За всяка Магдалена
в пазвата си носех камък,
змия –
за всеки праведен Адам,
и като другите
поисках само твойта слава,
а кръста те оставих
да си носиш сам...

На чужди и предатели
измих краката,
водата им  като целебна пих,
и като оня,
ближния апостол, на Земята
продадох те
и трийсет сребърника
под  възглавницата скрих...
Потърсих в опрощението
вечност,
пих от светата кръв
в Свещения граал,
и от сълзите си сега –
разкаяна и грешна,
за второто си сътворение
замесвам кал...


Втора заповед: ”Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, що е във водата под земята; не им се кланяй и не им служи”.          / Изх. 20:4-5 /

Послушница не бях
по земния си път.
Подвластна
на небето и земята,
като езичница
издигах богове
от слънцето,
звездите
и водата...
И всяка обич,
през сърцето ми преминала,
издигах във кумир
и се обричах.
И кланях се,
и служех,
и болях,
разпъвана между любов
и вричане – езичница,
и праведна, 
и грешна.
И земна,
и небесна,
и пречистена!
И ако грях било е,
няма да отричам,
и ще се моля:
“Горе на небето
и долу на земята,
под водата
и под слънцето,
наказана да бъда
пак от Бога
да обичам!”


Трета заповед: ”Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог”    / Изх. 20:7 /

Отче наш, Който си на небето...
 ... не ни въвеждай в изкушение
     и ни запази от лукавия...

Не беше обич.
Беше обричане.
Още пазя белези
от ръцете му парещи.
Душата ми –
пепел от нестинарска жарава,
пърха опърлена
между вяра и вричане...
И дяволско огънче
в очите ми нощем
открадва съня ми
и прави ме грешница.
Между два буйни пламъка
любовта ми,
недоизречена,
цял живот скита,
на други обречена.


Четвърта заповед:”Помни съботния ден, за да го светиш…/Изх. 20:8/
 Събота – ден на очакване
В петък
разпъват на кръст.
Прочетох го в Библията.
Разпъвали грешните
и тези,  които обичат…
След два дена,
пречистени,
те възкръсвали пак…
От тогава
всяка събота чакам
и вярвам във чудото,
че на другия ден
ще съм жива за теб!
Всяка събота вечер –
чаша кафе,
един бял лист,
един ням телефон…
Едно страшно очакване!

Утре е неделя.
В неделя
възкръсвали мъртвите…


Пета заповед: “ Почитай баща си и майка си, за да  ти бъде добре и за да живеят дълго на земята”   / Изх. 20:12 /

Дълбае този грях
душата ми трънлива –
синовната си обич пропилях.
По чужди гари,
улици без име,
житейската пътека извървях.
От чужди залъци
замесвах с обич пита,
на чужди хора
топлина дарих.
“Добре съм”, отговарях
щом ме питат,
от съвестта си даже
някъде се скрих.
Защото знам,
че на земята,
от преброените им дни,
на мама и на тате
съм длъжница
със почит и дълбоки старини...


Шеста заповед: “Не убивай!”    / Изх. 20:13 /

А аз убих!
То бе отдавна.
Не позволих
едно дете да се роди...
Една огромна рана
зейна във душата ми,
една звездица
от небето
всяка вечер ме кори...
И върху райската врата
чертица ми е драсната,
отчитаща поредния ми
смъртен грях...
О, Господи,
прости ми половината,
за другата нали сама признах!

Седма заповед: “ Не прелюбодействай!”/ Изх. 20:14/

... една узряла ябълка
лежеше помежду ни.
Ръката ти –
змията изкусителка,
се плъзна
по изтръпналата същност
на женското,
пробудено у мен.
Кръвта на Ева
забушува лудо...
Душата ми,
продадена,
отлитна някъде...
А там,
пред тъмните врати на Ада,
с букет червени карамфили,
ме чакаше виновен Дявола...


Осма заповед: “Не кради!”       /Изх. 20:16/

Обречена на грях, крадях.
От всеки праведен – смирение,
от милостивия – парица,
от гладния – коричка хляб...
От враговете си откраднах злоба,
От непокорниците – гняв,
неверниците ме дариха с вяра,
прелюбодейците – с любов!
Надежда само не откраднах.
И никога не я познах...
Наполовина станах крадла,
а някак много бързо обеднях!

Девета заповед:  Не лъжесвидетелствувай против ближния си. [Изх. 20:16]

Познах в живота си
измамни светове,
лъжи и клевети,
и опрощение…
Изправиха се
срещу мене ближните,
изрекоха лъжи,
и от калта по мен
откриха изцеление…
Чух думи
милозливи
отстрани,
и зад гърба си –
присмехулен  укор.
В Деня на прошката
купуваха стрели,
а на Великден
стреляха от упор…
Виновни
пред вратата ми
след време
почукаха,
дома си им открих.
С пет хляба ги нахраних
и отгоре -
две риби блажни
за из път им свих…
А после тайно
от потира
червено вино
до насита пих…
За себе си
горещо се помолих,
на тях -
човешката си обич
подарих!

Десета заповед: Не пожелавай дома на ближния си; не пожелавай жената на ближния си... – нищо, което е на ближния ти” /Изх.20:17/

И този грях
не ме подмина.
И зарад него някога,
не знам кога,
ще хлопне
пред душата ми трънлива
виновно райската врата...
Но той ме пожела
така неземно, истински,
че си помислих:
та нима е грях
да те желае друг в нощта,
макар и мъж на ближната,
в ония часове,
когато даже Свети Петър спи,
           забравил Райските врати
                                отключени...