"ЖЕНАТА В МЕН" - ...Когато репликата се превърне в стих... - цикъл стихотворения

ЖЕНАТА В МЕН....

Когато репликата се превърне в стих

ЦИКЪЛ СТИХОТВОРЕНИЯ

         Тези стихотворения написах по отделни реплики, отправени към мен или извадени от нечии други текстове... Хареса ми още от първия път и се роди този замисъл - Когато репликата се превърне в стих, който ще продължа да реализирам и занапред, защото нали знаете: няма случайно изпуснати думи...няма случайни неща...

  *   *  *                                       

           ... като птица на жицата... се опитвах да бъда свободен...

                                     „Птица на жицата” – Ленърд Коен                              

Ще ме намериш...

Птица съм на жицата,

едно небе в очите си побрала...

Търси ме  долу,

ничком край лозниците,

очакване  във пазвата си свряла...

                                                         

Ще ме познаеш...

Знам че си ме искал

поне веднъж неистово и жадно...

И в сънищата мъжки си ме имал –

жарава във леглото безпощадна...

Ще ме обикнеш...

И ще стане чудото

в такава нощ от обич полудяла...

Аз, грешната, от твоя свят прокудена,

ще се превърна в лястовица бяла...

*   *   *              „Тази нощ ще те сънувам сигурно...”

Не ме познаваш, аз дойдох от  нищото,

пропъдила деня ти безразличен...

Не ме сънувай! Няма да съм истинска,

а ти на истина и вяра си научен... !!!!

Не ме тъгувай! Няма да съм тихата.

Нали не си ме виждал с камък в пазвата.

И с мълния в очите ми усмихнати.

И с ураган в душата ми белязана...

Не ме бленувай! Няма да съм вярната.

Върху дланта ми пътища неверни тичат.

В съня ми броди скитница-омайница

и дяволът в греховност ме обрича...

Не ме очаквай! Няма да съм твоята,

жената, от живота ти подмината.

Не се римувам  с теб и със мечтите ти...

В друг нечий сън съм истината сбъдната!

  *   *   *            „Очите ти се смеят като слънцето...“

А твоите,

в които се загубих

в една невероятна

Бъдни вечер,

обърнаха

душата ми наопаки

и разлюляха

сивото безвремие...

Ти някак си,

обратно на мечтите ми,

дойде нечакан

и почти митичен...

Пред Рождество –

невероятно истински,

сред всички чудеса –

различен...

И като слънце засиях

през дните ти,

а ти през моите -

с предчувствие за сбъдване...

Добри и ласкави,

ме омагьосваха очите ти...

И пак греховна

се изгубих  в тъмното...

  *   *   *                     „...длъжник съм ти...”

                                                                      

Помниш ли?  Мен. А не нея...

И града с кестени есенни,

онази прегръдка край кея

и  разпилени предвестия...

Помниш ли... И откъде ли!

...устните ми малинови,

ръцете ми спотаени

покрай огнища подминати...

Помниш ли... После, след време,

душата ми - струна изопната,

жената - писък във мене

и твоето: „Недокосната!”...

Моето тихо:”Липсваш ми”,

една сълза в скута ми пареща,

твоето шеметно: „Искам те!”

и нощта, и  свещта догаряща...

Оня миг,

със звездопада в очите ми,

и душите ни преобърнати...

Ако го помниш, длъжник си ми!

Сега  ще ми го върнеш ли?

 *  *  *                       „Ти си моята радост...“

Била съм,

знаеш ли,

Любов.      

И Обич съм била

понякога...

И Ураган,

пороен дъжд,

и Зов....

И кротка,

и усмихната,

и всякаква...

Била съм

Слънце и Тъга.

И Грях съм,

вярвай ми,

все още...

Крадец на нежност.

И Вина...

В ръце безумни

съм горяла нощем...

Не се римувам 

с радостта!

За нея ще възкръсвам

дълго  още...

Покаяна, 

греховна по съдба,

не давам ризата си,

и не търся прошка...

Това съм Аз!

Позна ли ме сега?

Една Вселена и

безкраен Космос...

И грешница,

и праведна...

Жена!

Такава  искаш ли ме още...

*  *  *                      „Ще ми простиш ли?“        

Благодаря ти

за самотната  любов,

за мисълта по мен

в деня ти динамичен,

за всеки миг

от твоя тих живот,

за късната ни обич

непривична...

Благодаря ти за това,

че в полунощ

заспивах, отразена

във очите ти...

И в мрака –

натежал от сладост грозд,

изгарях във ръцете ти

обичана...

Докато, помниш ли,

в оная луда  нощ,

с душите ни,

наопаки обърнати,

си тръгна със сърцето ми –

нащърбен грош,

за да откупиш

празното легло на другата...

*  *  *                                     

                                - „Искам те!“

- „Не ме пожелавй, ще съм грях!“

Не ме пожелавай!

Изгони ме от мислите...

В очите ми дяволски огън гори,

в душата ми стенат

несбъднати истини

и вятър ревнив в нелюбов ме вини...

Не ме пожелавай –

лъжовно е слънцето,

в очите ми дето от миг те плени...

В сърцето ми грях и тъга

са се сгушили

и там си стоят от години...уви...

Не ме пожелавай,

когато във тъмното

наместо очите ми греят звезди...

това са искрите

от пожара в душите ни,

от който изгарях  преди много дни...

Мечти и заблуди -

житейска ирония...

Във дългите нощи -

изгаряща страст...

И те са история...

И обич, и мъка,

и болка до дъно

и тягостен страх...

Иди си! Животът

продължава нататък...

Пак ще има звезди,

и момиче, и смях...

Не ме пожелавай!

Аз съм споменът кратък...

Нестигната обич...

И Слънце...

И Грях!

Цикъл стихове "Не се превръщай..."

НЕ СЕ ПРЕВРЪЩАЙ В СПОМЕН…

На  И...

С благодарност

за приятелството и красивите мигове

и за родената от това поезия!

СЛЕД СРЕЩА

Твоето софийско ежедневие

без ръцете ми, без мойта топлота.

Моята, тъй дълго крита нежност,

без добрите ти и строги рамене…

Твоята софийска вечер,

със една пътека през света.

Моята тревожно късна есен –

топли кестени в ръцете си броя…

Твоето софийско “Може ли?”,

моето провинциално “Да!”…

Километрите са сто ли, двеста ли,

със посока – самота…

ОЧАКВАНЕ

В деветнайсет без десет

започва спектакълът.

В деветнайсет без десет

е бързият влак.

Ти играеш на сцената,

аз не тръгвам и чакам,

за да видя очите ти пак…

По софийските улици

ми намигат рекламите

и неонът в сълзите блести.

Моят влак спира нейде по гарите

и синът ми до десет брои…

Аз не тръгвам и коловозите

ме разпъват като грешна на кръст…

И пътуват, разнолики, посоките

в моя женски несигурен път…

В ХОТЕЛ С ПЕТ ЗВЕЗДИ

Телефонът мълчи ли, мълчи..

Часовете, безкрайни, се нижат.

Огледалото с твоите черти

ми напомня: „Така ти е нужен!“

Заредената вечер със взрив

по неведоми пътища тича.

Аз те чакам – добър и ревнив,

точно този, когото обичам…

Пред хотела е спряло такси

и ме кани. Улагам се в срока.

Казвам тихо: “Червено светни!”,

а не знам ни адрес, ни посока…

Обикалям софийските улици,

търся някъде твоите черти…

“Стига - казва - със ваште приумици!”

шофьорът… И плащам с сълзи!

ТРИПТИХ С ПОСВЕЩЕНИЕ

АЗ НЕ СЪМ…

Аз не съм тази, която оправя кревата ти

и си ляга кротко до теб.

Аз съм пожара, запален в душата ти –

гола развихрена степ...

Аз не съм тази, която слага на масата

топъл и дъхав хляб.

Аз просто свалям в краката ти

целия този  свят...

Аз не съм тази, която отрано простира

ризата ти на слънчев плет.

Аз съм тази, която подире

я съблича с вълшебен жест...

Аз не съм грижа, сълза във окото ти

и задължителен пост.

Аз съм сладкия залък  след  гостите,

премълчано тържествен тост...

Аз не съм твое пролетно-лятно дихание,

снимка в семеен портрет.

Аз съм есенно-късно ухание,

кипнало вино и мед...

Аз съм!

Не онази, която...

АЗ СЪМ...

Аз съм ти тайния код,

с който отключваш желания.

Парола. Небесен свод.

Олтар за покаяние...

Аз съм твоя нечакан гост

в мъжкото ти присъствие,

пищна трапеза след пост...

Аз – сигурен знак  за отсъствие!

Аз съм оная, скришната –

камъче във обувката,

горещият вятър  в мислите,

виновната за преструвките...

Аз съм  ти срока на годност,

качество за мъжественост,

влюбена - по пригодност,

по душа – мека и есенна...

Аз съм!

Не онази, която...

ЩЕ СЪМ...

              "Аз съм Мария.   
                Жената на всички мъже.

               И на мъртвите даже ...“

                       Борис Христов

Ще съм твоята Мария!

Благородна и истинска.

От хорски очи ще те скрия

в пазва, под тежка шамия...

Ще съм твоята Магдалена!

Покаяна и помазана,

молитвена, озарена –

като с любов белязана...

Ще съм ти Богородица –

с кръста си да ме носиш.

От мен – опрощаваща

грешница,

дяволски огън да просиш...  

Ще съм ти Ада и Рая

в петъците разкръстени,

ще съм ти свещ пред  олтаря

в неделите на възкръсване...

Ще съм ти всичко, което...

...Вяра, Любов и Омраза...

Добре си го казал, поете:

“ Жената на всички мъже.
 И на мъртвите даже..."

ОТДАДЕНОСТ

Аз нищо, нищичко

не съм ти дала.

А своята любов

издигнах на възБог.

Но зная, мама в песни

ми е пяла,

че истинската обич

е до гроб!

И тръгвам като

нестинарка през жарава

–  тя, забранената, е

извоювана любов,

и огън, и пустиня жадна,

и забрава…

Тя, късната, единствена до гроб!

РАВНОСМЕТКА

За всичко във живота заплатих:

за първия си вик

в утробата на мама,

за първото прохождане

след питката по пода,

за първата любов,

завършила на ъгъла,

за първата усмивка

към харесван мъж,

за първата си нощ със него

и за скалпела...

За брачната халка,

разхлабена на пръста ми,

за първите родилни мъки

и за първия си син...

За всичко!

Точно.

Без остатък.

Сега стоя пред теб

без нищо, обедняла...

длъжница 

за поредния си грях!

И СЕ МЯТА ДУШАТА МИ…

Два часа обич

два пъти в месеца.

Между две репетиции.

Между два спектакъла.

Два пътя вечно

тичат пред мене –

един към дома ми,

втори – към тебе…

И се заричам

два пъти в месеца

да те обичам

само два часа…

И нищо не става!

Стоя и те чакам

между две репетиции,

между два спектакъла…

И се мята душата ми –

грешна и праведна,

между два остри камъка

на вятърна мелница.

И бие сърцето ми

лудо, до пръсване,

щом ме докоснеш

с две топли длани…

ЗАМИНАХ СИ…

Заминах си. Далечен път

отсъди моята посока.

Поех преди да се родят

и ревност, и любов дълбока.

Крило от сянка се простря

в самотна люлякова вечер,

във мене нещо догоря –

помислих: не живея вече!

И някак странно заболя

ранената от тебе близост,

в душата ми прошумоля

и неусетно се изниза...

Заминах си. Една следа

по пътя ми закриволичи

и неспокойствието на дъжда

на твоя сън ми заприлича...

ЗАВРЪЩАНЕ

Отивам си от теб - като росата чиста

след утринна целувка на лъчите,

като от бряг отстъпила река сребриста,

като сънят ми нощем  от очите.

Изгубвам се  като гласа на песен,

в неотзвучало ехо се превръщам.

И като листопада тих през късна есен

при корена отново се  завръщам…

НЕДЕЙ…

Не се превръщай в спомен.

Моля те, не се превръщай!

Че нежността е жива - топъл, дъхав хлеб...

И жив е още оня луд копнеж в очите ми,

и радостта, и щедростта да съм до теб!

Не ме превръщай в спомен.

Моля те, не ме превръщай!

Че мисълта ти още търси брод към мен –

жарава бях за оня луд копнеж в очите ти

и топлина в студения ти ден!

Не ни превръщай в спомен.

Моля те, не ни превръщай!

Че от години с теб един към друг вървим.

И не угасва оня луд копнеж в душите ни

в една такава нощ да си простим…

РАЗПЯТИЕ

"Жената - кръст,  Мъжът - Христос!
    Любов ли е това, любов?“                                    

Иля Велчев, „Тема за самотна цигулка и скъсани струни”

Любов ли е това,

Любов?

Аз – кръстът.

Ти, мъжът -  Христос!

На гръб си ме понесъл

към обветрен хълм...

И бяга пътят

пред нозете ти -

студен и зъл…

Къде си ме понесъл,

чуваш ли, Любов?

Аз имам своя

истинска Голгота!

“Разпни я!”

чувах викове отвън,

а ти ме приласка –

бездомна

и сирота…

По стъпките ти

ако тръгна,

ще умра, Любов!

Аз знам съдбата

на венеца трънен…

И твоята -

подобна на Христос,

и моята –

ти, върху мен разпънат…

Цикъл стихове "Като сънят ми нощем..."

КАТО СЪНЯТ МИ НОЩЕМ ОТ ОЧИТЕ…

ФАТАЛНО ПРИВЛИЧАНЕ
                                         Cleanin,out my closet

/Подреждам гардероба, живота си/ 

(Eminem)

Все до дванайсет броя.

Като ония апостоли

от дванадесетте стола,

/ако Юда въобще се брои за апостол!/

Като годишните месеци,

като възрастта на дъщеря ми,

колкото последните любови на сина ми...

И все забравям,

че на тринадесетия стол е седял Господ,

и на тринадесети е понесъл кръста си...

Че на тринадесетия месец чакам късмета си

и по тринадесет пъти се моля за прошка.

Че детето ми, едното,

ще подхване тринадесет през юни,

а другото, дето не е пред очите ми,

някъде с тринадесетото си гадже се люби...

Че Раят започва след тринайсетата миля,

и тринайсет циклопа във Ада ще ръфат душата ми…

Тринадесет стотинки подрънкват във джоба ми –

колкото за филия хляб за бездомните кучета...

Днес, на тринадесети,

се жени на съседката внучето

и за тринадесети път ми звъни телефона.

На тринадесето число

ще си взема аванса

и тринадесет дни ще живея назаем...

Дванадесет часът е.

Денят е тринайсети.

Имам още един час

“да подредя гардероба си”...

*   *   *

 „тази нощ ще те сънувам сигурно...”

Не ме познаваш, аз дойдох от  нищото,

пропъдила деня ти безразличен...

Не ме сънувай! Няма да съм истинска,

а ти на истина и вяра си научен...

Не ме сънувай! Няма да съм тихата.

Нали не си ме виждал с камък в пазвата.

И с мълния в очите ми усмихнати.

И с ураган в душата ми белязана...

Не ме бленувай! Няма да съм вярната.

Върху дланта ми пътища неверни тичат.

В съня ми броди скитница-омайница

и дяволът в греховност ме обрича...

Не ме очаквай! Няма да съм твоята,

жената, от живота ти подмината.

Не се римувам  с теб и със мечтите ти...

В друг нечий сън съм истината сбъдната!

  *   *   *               

                                                         „...длъжник съм ти...”

                                                                     

Помниш ли?  Мен. А не нея...

И града с кестени есенни,

онази прегръдка край кея

и  разпилени предвестия...

Помниш ли... И откъде ли!

...устните ми малинови,

ръцете ми спотаени

покрай огнища подминати...

Помниш ли... После, след време,

душата ми - струна изопната,

жената - писък във мене

и твоето: „Недокосната!”...

Моето тихо:”Липсваш ми”,

една сълза в скута ми пареща,

твоето шеметно: „Искам те!”

и нощта, и  свещта догаряща...

Оня миг,

с звездопада в очите ми,

и душите ни преобърнати...

Ако го помниш, длъжник си ми!

Сега  ще ми го върнеш ли?

             

  *   *  *                                       

           ... като птица на жицата... се опитвах да бъда свободен...

                  „Птица на жицата” – Ленърд Коен                              

Ще ме намериш...

                   Птица съм на жицата,

едно небе в очите си побрала...

Търси ме  долу, ничком край лозниците,

очакване  във пазвата си свряла...

                                                          

Ще ме познаеш...

                   Знам че си ме искал

поне веднъж неистово и жадно...

И в сънищата мъжки си ме имал –

жарава във леглото безпощадна...

Ще ме обикнеш...

                   И ще стане чудото

в такава нощ от обич полудяла...

Аз, грешната, от твоя свят прокудена,

ще се превърна в лястовица бяла...

РАВНОСМЕТКА

Осиротяла е душата ми от срещи

с обичани мъже и дълги пътища,

от непотребни и красиви вещи,

от тръпнещи и нереални сънища...

Голгота своя нямах, но разпъвана,

вървях между надеждата и случая,

под напора на ветрове огъвана,

възкръсвах - на любов и грях научена...

И дързостта ми млада избеляваше

под снеговете строги на годините,

а огън луд у мен изпепеляваше

лица, перони и съдби подминати...

Сега,

преминала през клевети и мъдрост,

в една надежда нова се обричам,

забравила наивната си възраст,

към утрото на зрелостта си тичам.

СПОМЕН

Изведе ме високо над града,

мъгли и облаци където плуват,

и нощем в каменните си гнезда

разнежени орлите се целуват.

Намери най-красивите цветя,

подаде ги набързо, без преструвка...

И дълго върху устните ми тля

жаравата на твоята милувка...

НОЩЕМ

Сега си толкова наблизо,

че аз не мога да заспя.

Нощта гердан от мислите ми ниже,

до късно дреха си кроя...

Невидим плащ ли да ушия,

да вляза в твоя дом отвън,

в прегръдките ти да се свия,

а ти да мислиш, че е сън…

ЕДИНСТВЕН ТИ...

Като трева под погледа ти се привеждам

и търся вечната опора на земята.

На дъното на слабостта си се оглеждам

и скрита мълния в душата ми се мята…

От всички, само ти не знаеше пощада,

измъчваше докрай, изгаряше до пепел!

Единствен ти изправи ме на клада,

а само твойто “Сбогом!” в мен отекна…

ВРЕМЕ

Мълчаливо пътуват

стрелките на времето,

нещо в нас още боли…

И, понесли така

на годините бремето,

някой ден ще останем сами…

Само споменът нощем

ще удря в прозорците –

будни мисли да буди от сън,

ироничният смях

на строшени стъкла пред нозете ни

ще отеква пред нас с празен звън…

Ще мълчим

пред разбити парчета от щастие,

ще събираме в шепите сняг…

Този залез на чувства

                            познат ни е –

неподвластен на болка и грях…

БЕЗ ТЕБ...

                   На Георги. В памет!

 Не ми тежи денят,

сред чужди смях и чужда радост.

Забравих толкова неща,

от лудешката, светла  младост...

Но, щом самотна тръпна  във нощта,

със  болка  търся на небето

най-ярката, най-топлата звезда,

която  винаги  ме гледа

със твоите очи...

ИЗКУСИТЕЛНО

 „…Видя жената, че дървото е добро за ядене и че е приятно за очите…

яде, па даде и на мъжа си, та яде и той. Тогава се отвориха очите на двамата”…

Дъвча поредната ябълка –

трета според диетата.

Моят Адам го няма,

от вчера е в неизвестност.

Май го запратих в Ада,

там, около казаните,

да другарува с Дявола

и да се моли за прошка...

След четвъртата ябълка

сякаш съм в безтегловност...

Казвам си:

Ставам порядъчна,

стига ми тая греховност!...

Ала душата ми, волната,

от райска змия белязана,

тича подир пътеката,

право в оная градина...

А там, там  все ябълки –

да им се ненагледаш,

хем са - греховно прилични

хем дори - привлекателни…

Вечер е… Все ония ябълки

ми се въртят из главата.

Моят Адам е първичен –

мълчалив и катранен…

Дъвча поредната ябълка –

пета според диетата,

а ми е тръпна душата,

волята ми - посечена…

Само огризка остана

от шестата, недиетичната…

Устата ми - катранена,

Душата ми – усмихната!

 ВЕЧЕР В “LE  PETITE BRUXELLES”

             На Рени и Жоро Николов

Момчето,

онова, зеленоокото,

премина като вятър

през душата ми…

Приличаше ми

на една любов

отминала!

Момчето, русото,

с очи зелени,

разроши мислите ми,

тъмните…

Бутилка скъпо вино

разлюля мечтите ми,

а чашата напомни ми

за устните,

ония устни на мъжа

от спомена –

тръпчиво вкусни

като виното,

което ме опиваше,

                              опиваше…

И като евтино въже

от ешафода,

завързваше душата ми на възел!

Момчето,

ах, момчето, русото,

с игривите очи зелени,

се втурна във живота ми,

предишния,

намигна свойски –

бе ме взел за истинска…

Луната се оглеждаше

във чашата,

една сълза

търкулна се в зелено…

А оня мъж,

ах, оня мъж от спомена,

стои на пътя ми,

със гръб към мене…

С едно момче

минавам на червено,

до следващия кръстопът

в живота ми…

СЪДБА НАОПАКИ

               „Не се страхувай да обърнеш живота си наопаки.

                          Откъде знаеш, че обратната страна не е по-хубава...”

                                                         -  кубинска мъдрост

Съдбата ми -

разплакано небе,

с една сълза

във свилена зеница…

И коленичих

пред нозете ти,

Любов,

аз - грешница,

и влъхва,

и светица!

Душата ми –

покръстено небе,

наопаки се преобръща.

И за ръка

с добрите си

и стари грехове,

към свободата си

отново се завръщам…